Зафер Аксит е роден през 1988 г. в Анкара, живее и работи в Истанбул,Турция
Завършва изящни изкуства и индустриален дизайн в Yeditepe University и магистърска степен по изящни изкуства в California College of the Arts в Сан Франциско. Получава докторска степен през 2020 г.
Участва в множество групови изложби в Турция, САЩ, Германия, Холандия и Италия и редица самостоятелни изложби в Турция и България.
I don't know if I can watch this
На 28 март 1757 г. хиляди хора се събират на площад Place de la Grève в Париж. Те са там, за да станат свидетели на екзекуцията на Робер-Франсоа Дамян за опита му да убие крал Луи XV. Макар че опитът му в крайна сметка е неуспешен, той е осъден на смърт чрез разчленяване — изключително жестоко наказание, обикновено запазено за най-тежките престъпления като държавна измяна или цареубийство. Докато кралският палач Шарл-Анри Сансон (който по-късно ще екзекутира и самия крал Луи XVI по време на Френската революция) привързва ръцете и краката на Дамян към четири коня, огромната тълпа наблюдава напрегнато — със страх и възбуда. Когато конете са подкарани в противоположни посоки, площада е изпълнен с викове на отвращение, възторжени възгласи и бурни аплодисменти.
Публичните екзекуции често са използвани като средство за сплашване, което позволява на държавата или властимащите да демонстрират своето надмощие и сила пред подчинените. Освен че служат като механизъм за контрол, тези жестоки събития, в най-простата си форма, са били и популярна форма на забавление, съчетаваща страх, желание и насилие в едно грандиозно зрелище за масите.
Днес наричаме такива спектакли варварски. Отказваме да бъдем управлявани чрез такива архаични заплахи и вместо това изискваме безкрайни форми на забавление като цената на нашето подчинение. И спектакълът отговаря. Той се укротява на повърхността, става по-приемлив, по-неустоим за съвременния ни вкус, докато същевременно се разраства, засилва и се превръща в повсеместно явление. Тази трансформация обаче не прави всеобхватния спектакъл на нашето време по-малко обезпокоителен и отблъскващ от онзи в миналото. Ние знаем, че това, към което се стремим, все още е зловещо. Може би не в смисъла на хора, умиращи под гилотина или чрез разчленяване, а в умирането на реалността, на смисленото човешко общуване, на самоопределението и на чувството ни за собствена същност. Все още сме отвратени от това, което виждаме — и въпреки това, все още аплодираме и вием, неспособни да откъснем поглед.
